Явор Илиев, какво е това на ухото ти?

„На първия учебен ден в кварталното училище бях седнал сам на чина. Не познавах никого. И тъй като винаги съм обичал да рисувам, особено когато не знам какво да правя или се чувствам неловко, започнах да си рисувам. Тогава при мен дойдоха две момчета и ме попитаха дали мога да им нарисувам и на тях по една картина. Веднага предложих да подаря тази, която правя в момента. Те започнаха да се карат кой да я вземе и аз направих още една. От този момент станахме много добри приятели. И до днешен сме така.“

Той е Явор и тази година ще завърши Художествената гимназия, специалност Графика. Често може да го видите със слушалки на ушите, но въпросът „Какво е това на ухото ти?“ не се отнася за тях.Явор е глух по рождение, но с днешна дата чува, благодарение на кохлеарен апарат. Срещнахме се с него във връзка с кампанията „Не чувам, но съм тук и имам какво да кажа“, а скоро очакваме да ни покани и на изложбата си с рециклирани отпадъци.

Интервюто представя Явор Илиев.

Здравей! На снимките, които ти направихме, си със слушалки на ушите. Ако не знаехме, нямаше как да разберем, че чуваш посредством кохлеарен апарат. Само това ли те различава от връстниците ти?
Разбира се, че не. Всеки човек е различен и има своята уникална индивидуалност. Аз също. По-скоро това, че нося апарат, е първото нещо, което забелязват околните. Ако носех странна шапка, вероятно тя щеше да е това, което прави първоначалното впечатление.

Когато си говорихме с теб, ти ни каза, че се случва да те наричат „робот“ и това не ти е приятно. Кой и защо те нарича така?
Конкретно това да ме наричат „робот“ се е случвало, когато бях по-малък. Така както се случваше с всяко различно дете – било то по-пълно, по-често плачещо, изобщо по-странно. Интересното и хубаво е, че сега част от тези вече пораснали деца са ми приятели и съжаляват за това, което са ми причинявали.

Как се справяш с подобни неща?

Най-трудно и тежко ми е, когато ми се подиграват зад гърба. Например, случвало се е да кажа някоя дума грешно или да се изразя неправилно. На момента не го осъзнавам, нито пък разбирам, че това е станало повод за забавление у околните. Разбирам го след известно време, когато казаното от мен се е превърнало в супер смешка, която всички повтарят.

Иначе вече съм се научил да бъда откровен, стига ситуацията да го позволява. Например, когато ме попитат защо говоря странно, отговарям без да се притеснявам, че не чувам. Казвам го и когато се запознавам с нови хора.

Човек често може да ви види заедно – деца, родени нечуващи, но с поставени апарати в последствие. Имаш ли други приятели освен тях? Лесно ли се намират приятели, когато си по-различен от връстниците си?
В интерес на истината, повечето ми приятели са чуващи. Късметлия съм, че имам много верни приятели още най-ранно детство.

На първия учебен ден в кварталното училище бях седнал сам на чина. Не познавах никого. И тъй като винаги съм обичал да рисувам, особено когато не знам какво да правя или се чувствам неловко, започнах да си рисувам. Тогава при мен дойдоха две момчета и ме попитаха дали мога да им нарисувам и на тях по една картина. Веднага предложих да подаря тази, която правя в момента. Те започнаха да се карат кой да я вземе и аз направих още една. От този момент станахме много добри приятели. И до днешен сме така.

С нечуващите ми приятели ме свързва всичко – с тях съм израснал, учил, пътувал… Връзката ни е много силна и безусловна. С тях сме повече от семейство – може да не се виждаме известно време, но има ли повод – добър или лош, всички ставаме едно.

Налага ли се да обясняваш на хората, които срещаш за първи път, неща, свързани с теб, с начина, по който чуваш, с апаратчето, което имаш? Какво им казваш?
Налага ми се. Винаги. Така се премахва бариерата. Казвам им истината, не крия нищо, а то няма и как. А истината е една – роден съм глух.

Какво най-често те питат?
„Какво е това на ухото ти?“ Обяснявам винаги, че съм глух и чрез импланта чувам. Другите най-често задавани ми въпроси са дали спя с него и как се къпя. И в двата случая си махам апарата и автоматично спирам да чувам.

Богомил ни сподели, че в тишината му е много приятно, затова от време на време обича да си маха апаратчетата. Как ти би описал тази тишина?
Аз също обичам да оставам в тишина. Така си почивам истински. Чувствам се напълно спокоен. Помага ми да се съсредоточа, да остана с мислите си. Приятно ми е. За нас това е естествено състояние, в което се чувстваме спокойни и сигурни.

Кога и как родителите ти са разбрали, че не чуваш?
Бил съм много малък, не помня точно колко, бебе. Майка ми ме е оставила за малко при наша съседка, наложило й се да излезе. По случайно стечение на обстоятелствата съседка ни е била медицинско лице и то в отделение „Уши, нос и гърло“. Направило й впечатление, че не реагирам на звуци и споделила на майка ми. Следват посещения при лекари, изследвания, диагноза и… пълен обрат на живота на семейството ми. Нямаме други роднини с увреден слух. За родителите ми е било съвсем неочаквано и доста тежко. Дори са продали първата си кола. На брат ми, който е с 4 години по-голям от мен, се е наложило набързо да порасне и стане самостоятелен. Много съм им благодарен, за това че са се обединили и посветили на мен в този период. Дължа всичко на тях.

Колко операции имаш и кога и къде са направени те?
Имам две операции. Първата ми я направиха, когато бях на три години в ИСУЛ. Всичко премина успешно. Следващата ми я направиха, когато бях на шест години, пак на същото място, за радост отново успешна. Бях на село при баба ми и дядо ми заедно с брат ми за ваканцията. Боричкахме се двамата с него и аз си ударих главата на ръба на леглото. Нищо сериозно като травма, но звуците, които чувах, започнаха да прекъсват. Родителите ми дойдоха веднага да ме приберат. Направиха ми тестове на импланта и се оказа, че се е повредил.

Как беше в началото, в училище? Сигурно ти е коствало повече труд отколкото на останалите, за да се справяш с материала?
Беше ми много трудно. И с всяка следваща година ми ставаше все по-трудно. Нови думи, термини, все по-сложни предмети. Посещавах много уроци, всекидневно. Също съм молил понякога за помощ някой съученик, особено ако не съм разбрал нещо. Винаги ме е било срам да прекъсвам преподавателя и да кажа, че нещо не ми е ясно. Но най-много ми помогна подкрепата от семейството. Късмет е да имам най-всеотдайната майка, която изцяло се посвети на мен. Доста трудности е срещала с мен, но никога не се отказа.

Какво би ни посъветвал при общуването с хора като вас? Какво и кога ви е по-трудно да разбирате?
Най-трудно ми е в шумна среда, особено когато има повече хора, които говорят. Трудно разбирам и ако някой говори бързо и неясно.
А какво да посъветвам? Ако искате наистина да познавате някого, да общувате или просто да си размените дума, едва ли ви трябва съвет. Независимо какво е ситуацията, всичко е в желанието да разбереш отсрещния.

Слушаш ли музика? Ако да, кой е любимият ти изпълнител?
Да, слушам, най-вече хаус и рап.

Иска ли ти се някога да се беше родил чуващ?
Да, искало ми се е. Щях да се справям по-добре в училище, а и навсякъде, да се разбирам с повече хора. Щеше да е много по-лесно.

Какво обичаш да правиш в свободното си време?
Обичам да пътувам, да се запознавам с нови хора, да рисувам, да ходя по изложби, да излизам с приятелите си, да спортувам.

Как си представяш бъдещето? С какво искаш да се занимаваш?
С изкуство. Там се чувствам изцяло свободен и мисълта ми намира форма. Друга тема, която е особено актуална за мен в момента, е екологията. Съвсем скоро ще направя изложба с рециклирани отпадъци.

*Една кампания на „Асоциация на родителите на деца с увреден слух“ (www.ardusbg.com) и Интервюто.

източник: interview.to

Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова