Дари Димитров, който не се срамува.

„Не чувам, но съм тук и имам какво да кажа“

Можеш ли да се представиш накратко – име, възраст, какво учиш…
Казвам се Дари. На 19 години съм. От София. Тази година завърших Национална Търговско-Банкова гимназия със специалност Оперативно счетоводство.

Завърши гимназия с отличен успех, поздравления. Някога в училище имал ли си затруднения свързани с това, че чуваш чрез кохлеарен апарат?
Разбира се. Като всеки друг с подобен проблем и аз се сблъсквам със затруднения ежедневно. Например прекалено шумната среда, в която тотално се загубвам, неуспешни опити да чуя преподавател, непозната за мен дума, която ме обърква в контекста и значението на казаното. Генерално на всички като мен, основният проблем е как да реагираме в такива ситуации без да се притесняваме, как да го обясним без да изглеждаме глупави в очите на другите, пък и в нашите. Защото на пръв поглед ние изглеждаме съвсем обикновени „чуващи“ младежи, които водим свободно всякакъв разговор, а в следващия момент изпадаме в доста неловки за нас ситуации.

Случвало ли ти се е да те подценяват заради това?
Бих казал, че да. Дори съм се чувствал подценен, когато например в училище са ми завишавали оценките само защото съм с увреждане. А това е вид стереотип – щом един ученик има слухов проблем, то той не е в състояние да асимилира цялата информация. И най-добре да го съжалим и подбутнем. Аз просто не чувам. И ако не разбирам математика, то не е защото не чувам.

Как се чувстваш в такива моменти?
Чувствам се зле, недооценен, само защото не ми е дадена възможност да се изявя пълноценно. Или съответно да се проваля, защото не съм подготвен.

В миналото интервю Сияна ни разказа, че е жестоко тормозена от съучениците си заради това, че се различава от тях по някакъв начин. Това, което тя разказва за своето училище, ядосва ли те?
Разбира се, че ме ядосва. Най-вече генералната липса на уважение към човека като индивид. Агресията няма конкретна цел. Жертвата винаги е по-слабия в момента. Хората, които се държат агресивно, обикновено са комплексирани и имат нужда да стъпят върху някого, за да изправят глава. Но агресията не е личен проблем на Сияна, това засяга всички нас. Особено тези, които са по-уязвими.

Ти как се справяш с тези, трудните моменти?
Спомням си как веднъж едно момче ме нарече робот и ми стана много обидно. Опитвам по всякакъв начин да игнорирам хората, които се подиграват. Те остават встрани от мен.
Истината е, че за мен лично най-трудните моменти са били как аз самия да се приспособя. Често съм игнорирал другите. Смятах, че е по-сигурно да стоя настрани, нямах самочувствие, защото се чувствах различен.

Като попаднеш в компания на непознати, споделяш ли, че си с кохлеарен апарат?
Да, споделям. За мен вече не е срамно да си с апарат. Не е нещото, което искам да крия.

Какво най-често те питат твоите връстници във връзка с твоя апарат?
Как чувам? Как работи самия апарат? Без него какво чувам?

Апаратът, с който чуваш, се нарича кохлеарен. Едната му част се имплантира вътре в черепа, а другата – отвън. Това е сериозна интервенция. Кога и къде се е извършила твоята операция?

Аз съм опериран, когато съм бил на 2 години, в Германия.

Спомняш ли си кога за първи път започна да чуваш? Сигурно си била много малък и ако нямаш спомени, то родителите ти са ти разказали?

Аз лично нямам спомени от тогава. Но майка ми и баба ми са разказвали, че първото нещо на което съм реагирал е шума на течаща вода. Обърнал съм се при пускането на чешмата.

Какво трябва да знаем, когато общуваме с хора, които имат кохлеарен апарат? Вие чувате, но все пак има обстоятелства, при които това остава по-трудно за вас. Кои са те? Кога ти е най-трудно?

Понякога ще ви се наложи да повтаряте някоя непозната дума 2 – 3 пъти, да говорите по високо в шумна среда, да бъдете малко повече търпеливи. При нас е най-трудно, когато сме сред много хора, които си говорят и не сме способни да чуем всички, особено когато хората около нас се движат докато говорят.

Къде и с кого се чувстваш най-добре?

Чувствам се най-добре сред приятели и семейството ми. Защото те са тези, които винаги ме подкрепят.

Кои са трите неща, които те отличават от твоите връстници?

Отличавам се с това, че съм с по-зряло мислене, добронамерен съм и много чувствителен.

Кога си махаш апарата?

Махам си го когато съм вкъщи. Без апарата ми е по лесно да се съсредоточа и да „чуя“ своите мисли. Това е начин да се усамотя със самия себе си.

Опиши ни пълната тишина. Приятна ли е тя?

Пълната тишина е просто да не чуваш нищо. За мен тишината е начин да „чуя“ своя глас.

Кои са трите неща, които хората мислят за вас и които са напълно неверни?

Че щом не чуваме добре сме бавноразвиващи.
Че нося Bluetooth на ухото си.
Че се срамуваме да говорим за глухотата си.

Много често ми се случва някой да събере смелост да ме попита нещо и винаги започва с „Да не се засегнеш“. Аз не се обиждам, напротив това показва, че човекът срещу мен наистина се интересува от мен лично и това премахва бариерите помежду ни.

Иска ли ти се някога да се беше родил чуващ?

Винаги ми е било интересно как щеше да се развие живота ми като чуващ. Със сигурност щеше да е по-различен. От друга страна, като глух срещнах много приятели, които едва ли щях да познавам. А и се научих да не съдя другите и да уважавам на първо място хората като личности.

Какво обичаш да правиш в свободното си време?

Да чета книги, да гледам филми – предимно комедии, да рисувам сгради.

Какво ти предстои сега, след гимназията?

Предстои ми следване в Софийския университет. Също трябва да си намеря и работа, която да мога да съвместявам с ученето.

Как би се описал на човек, който не вижда?

Проницателен младеж с буйна коса и брада, много искрен, който най-много цени честността у приятелите си.

*Една кампания на „Асоциация на родителите на деца с увреден слух“ (www.ardusbg.com) и Интервюто.

източник: interview.to

Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова