Мария, която може да чете по устни

Здравей! Всъщност на колко години за първи път чу „Здравей“?
Първото „Здравей“ беше нещо като ахкане и проблясък в очите на близък човек. Била съм на около три години. Спомням си весели и усмихнати моменти, усещане за добрина, за свързаност. Помня, че учих думата сричка по сричка, за да мога и аз да отвърна. Така учех всички думи. Може би затова сега ми е лесно с английския език, защото българския учех, така както се учи чужд език.

Ти си се родила напълно глуха. Била си много малка, когато родителите ти са разбрали, че не чуваш. Какво са ти разказвали те – как са разбрали, че не чуваш и през какво са преминали до момента на твоята операция?

Да, родена съм със 100 % практическа глухота. Все още не вярвам, че наистина съм била глуха. Това е така, защото не си спомням какво е било преди да ми поставят кохлеарния имплант. Нямам спомен от тишината.

Майка ми е разказвала, че операцията е била голяма новост за времето си – истинско чудо на медицината и техниката. Но тя пък е нямала какво да губи.

Спомняш ли си кога за първи път започна да чуваш?

Имам спомени за много дразнещи звуци, все едно лъв реве в ухото ми. И при всяко изключване и включване на апарат се налагаше да чувам това отново и отново. Впоследствие се научих да чувам и разбирам по-добре – отначало силните звуци, а после и гласовете на хората.

Ухо като моето се учи да чува с кохлеарния имплант цял живот. За успешното чуване съм прекарала безкрайни часове рехабилитация и работа вкъщи. Налагаше се да се старая много повече, за да извлека най-важното, а за другите хора тези неща са даденост. Трудно ми беше, но сега си давам сметка, че това усилие много ми помага и сега. Та нали, каквото и да правим, си трябва старание, дисциплина и постоянство. Семейството също ми помагаше много – моята баба и майка бяха неотлъчно до мен.

Най-яркият ми спомен е, когато изведнъж спрях да чувам. Помня първото късане на кабелче на апаратчето ми. Стана изведнъж и беше ужасяващо. Не разбирах какво ми казват хората. Тогава още не можех да говоря. Връзката ми със света беше прекъсната. За щастие веднага смениха кабелчето и отново започнах да чувам. Но всеки път, и до ден днешен, когато сменям батериите си и съм в пълна тишина, си спомням този миг и мъничко ме е страх.

Сега вече съм по-спокойна, че винаги ще се намери решение, ако има технически проблем. Преди две години бях в Русия на международен лагер. Не знам как се случи, но не можах да си намеря батериите, които винаги нося със себе си. Отидох при организаторите и обясних какви батерии ми трябват. За два часа се бяха справили и ми намериха, въпреки че до този момент не бяха виждали речеви процесор като моя. Изводът за мен е, че винаги има решение, просто трябва сама да го потърся.

Много ми беше приятно да се запозная с цялата ви компания. Изглежда, че се чувствате добре заедно. Имаш ли приятели извън тази среда?

Да, в тази среда тук, която виждате, ни свързват много неща. Познаваме се от малки и сме били заедно в трудните моменти, когато никой друг не искаше да ни бъде приятел. Спомням си, че винаги се обръщах към тях при възникнал проблем, както и те към мен, защото това, което сме преживеели, ни сближава. Имаме сходни трудности и постижения.

Сега, когато вече пораснахме, всеки пое по свой път и успяхме да намерим и други приятели. Чувствам се много уверена и съм изключително благодарна, че вече мога да бъда част и от чуващата среда.

Щастлива съм, че имам приятели и в двете среди. На моменти се чувствам така, сякаш живея в два свята и не мога да се отдам напълно на нито един от тях.

Как реагират връстниците, когато разберат, че имаш проблем със слуха? Че не чуваш без апаратчето?

Ами преди не реагираха много естествено. Караха ме да се чувствам неудобно и ми даваха да разбера, че нямам място при тях. Но сега, тъй като вече се справям доста добре, всички го приемат с голяма възхита и учудване. Даже си мислят, че се шегувам с тях и че имам само частична загуба. Налага ми се и до ден днешен да казвам, че аз съм напълно глуха без апарата.

Най-забавно ми е, когато ме мислят за чужденка. Сигурно защото говоря с акцент. В комбинация с русата коса, сините очи и светлата ми кожа, вероятно приличам на скандинавка.

Срам ли те е било някога, че не си като другите? Че не чуваш без апаратче?
Да, беше ме срам, че имам апарат на ухото си и че трябва много да го пазя. Всички ме питаха на висок глас: „Какво е това на ухото ти, слушалки ли? Я дай да го видя!“ Това доста ме смущаваше. Ядосвах се, че не можех да играя игри с топки, тъй като може лесно да се счупи при удар, да слушам музика в шумна среда и да разпознавам песните, както моите връстници. Често в приятелски разговор съучениците ми си говориха за музика, певци, а аз не знаех нито едно име и нито един стил музика. Много често лъжех, казвах, че разбирам и кимах утвърдително, без изобщо да знам за какво говорят. Само и само да не ме гледат странно, че не знам. Веднъж разказах на баба как всички си говорят за музика, а аз не мога да се включа и тогава тя ме посъветва да науча само един изпълнител, който е модерен, за да мога да се включа в общия разговор. Разказа ми за Печенката и за песните й. На другия ден в училище гордо разказах за нея. То пък се оказа, че никой не я знаеше.

Също така много пъти ми се е случвало да виждам съучениците ми да си шушукат при излизането ми на дъската. Смееха се на говора ми и начина, по който отговарях. Питали са ме и дали нося брекети.

Имам, разбира се, и доста забавни истории. Например майка ми ме водеше в Сандански всяка година и не пропускахме фестивала „Пирин фолк“. Най-смешното беше, че на поредния концерт аз се учудих и казах: „Ама те пеят на български!“. Оказа се, че няколко поредни години бях слушала песните и не бях разбрала нито дума. Сега обичам да ходя на концерти, но винаги питам приятелите до мен коя е песента и свалям текста от интернет, за да знам за какво се пее.

Преди доста често си поплаквах заради неразбирането, което срещам. Днес вече съм доста уверена. Дори и да не чуя нещо, не ме е срам да попитам.

Във видеото, което правихме, сподели, че не обичаш да ходиш на дискотеки, на шумни места. Защо?

От силната музика главата ми кънти. Така е и ако някой близо до мен скърца със стола или ако силно затръшне врата. Но тези звуци предполагам са дразнещи за всички.

Предпочитам места с умерена музика, за да мога да чувам гласа си и да го използвам. Иначе имам усещането, че някак си заглъхва в пространството.

Кои други неща трябва да знаем, когато общуваме с хора, които имат кохлеарен апарат? Вие чувате, но все пак има обстоятелства, при които това остава по-трудно за вас. Кои са те?
Трябва да имат предвид, че това, че имаме кохлеарен имплант, не ни прави чуващи и че неща като радио или телевизия остават трудно разбираеми. На нас ни е нужен визуален контакт, така става много по-лесно и удобно. Много често хората не разбират това и е нормално. Трябва да говорят отчетливо, с ясна артикулация и лицето им да е насочено към нас. Особено важна за нас е мимиката на лицето и емоцията. Защото ние, нечуващите, усещаме емоциите по-силно и предимно те са нещото, на което разчитаме.

Мислила ли си какво ти е отнел фактът, че си се родила глуха?
Много неща, като например да се науча да пея.

А какво ти е дал?

Възможност да живея в два прекрасни свята, в които всеки ден да мога да преоткривам по нещо ново. Познавам различни начини на общуване. Това вече са си два езика.

Даде ми и амбицията винаги да се стремя към промяна. Увреденият слух ми дава смелост, защото вече срещнах най-трудното, което преодолях – загубата на слух.

Мислила ли си какво щеше да бъде ако се беше родила като нас – чуваща? Какво си представяш, че би било по-различно?

Ако бях чуваща, сигурно нямаше да мога да оценя простата радост да чувам. Въпреки че не мога да кажа със сигурност, само предполагам. Но щях да бъда съвсем друг човек, който нямаше да познавате, защото всяка стъпка на живота ни гради характера ни. А моят живот сега е такъв, какъвто сама изграждам съзнателно и съм доволна от него, и се радвам на всеки миг.

Кои са трите неща, които те отличават от твоите връстници?

Първото нещо, с което мисля, че доста се отличавам, е това, че винаги съм по-състрадателна, отколкото трябва. Понеже имам едно загубено сетиво, другите ми се изострят. Преживявам силно емоциите на хората около мен, все едно усещанията им всъщност идват от мен.

Второто е, че съм много старателна във всичко, което правя. Това сигурно е, защото без дисциплина нямаше да се науча да говоря. Предполагам, че трудностите са ме направили по-организирана.

Третото е усмивката ми. Винаги ме изважда от неудобна ситуация.

Кои са трите неща, които мислят за вас хората и които са напълно неверни?

Струва ми се, че масово хората смятат, че щом човек има някакво увреждане, то той задължително е по-тъжен. Всъщност не е така. Радостта ни е точно толкова, колкото на всеки друг – идва от сбъднати мечти, приятелство и любов.

Друго грешно нещо е да ни мислят за глупави, защото не знаем името на някой певец, артист или нещо, което е актуално в момента. При нас всяка информация е свързана със съзнателно усилие. Ние не можем просто да „чуем“ нещо случайно на улицата.

И последното, но най-важно е да се слага знак на равенство между съжалението и уважението към различието. Но това всеки трябва да го разбере на първо място, заради себе си.

Какво обичаш да правиш в свободното си време?

Не съм домошар. Обичам да съм навън сред планините на красивата ни България. Обичам да рисувам, да пътувам, да се виждам с приятеля си. Обичам морето, водата, разходките, слънцето. Въобще харесвам активния живот и хората, с които го споделям.

Къде си представяш, че ще бъдеш след 5 години?

Представям си да бъда някъде на приятно, не много шумно кътче с любимите ми хора. Представям си, че работя в уютна среда и се занимавам с рекламна графика или дизайн на сайтове. Обичам да съм с хора, а не само да съм пред компютъра. Бих искала да работя и с малки дечица – да рисуваме заедно, да създаваме. Мога да помагам и на деца с проблеми да рисуват, да се забавляват, така както и на мен са помагали, когато съм била малка.

Как би се описала на човек, който не вижда?

Бих го хванала за ръка и бих го завела на местата, които обичам – в университета, в парка. Може да идем и да плуваме заедно. Времето заедно ще е достатъчно и няма да се налага да се описвам. Просто ще споделяме. Нека ме приеме такава, каквато ме усеща.

*Една кампания на „Асоциация на родителите на деца с увреден слух“ (www.ardusbg.com) и Интервюто.