Сияна. Момичето с усмивката.

„Не чувам, но съм тук и имам какво да кажа“

Най-дребното момиче в компанията. Първо забелязваме широката усмивка, която озарява нежното й личице. Няма как да позираме какво се крие зад нея. Докато не стигаме до въпроса: ,,Случвало ли ви се е да ви тормозят в училище заради това, че сте по – различни?“

Тя се е родила напълно глуха. Първите звуци чува на три години, когато й поставят кохлеарен апарат. Тогава започва да се говори и да говори. Трябва й много време, за да настигне съучениците си, и до днес понякога е трудно да улови всичко, за което си говорят. На 18 години е и учи в Професионална гимназия по текстил и моден дизайн в София, специалност ,,Компютърно проектиране“. И единствена сред приятелите си е сигурна, че би била по-щастлива днес, ако се родила чуваща.

Интервюто представя Сияна Василева.

Можеш ли да се представиш накратко – име, възраст, какво учиш 🙂
Казвам се Сияна, на 18 години съм и уча в Професионална гимназия по текстил и моден дизайн в град София, специалност „Компютърно проектиране“

Ти си едно от осемте деца, които срещнахме във връзка с кампанията за деца с увреден слух. Всъщност, вие сте много симпатична групичка. Спомняш ли си как се събрахте?
Израснала съм с тях от бебе. Родена съм в малък град и семейството ми се е преместило в София заради проблема, който имам. Родителите ми са решили, че тук ще имам много повече възможности за рехабилитация, медицински грижи и интеграция. По тази причина още с идването ни в София, те са се свързали с други родители на деца с увреден слух и заедно са започнали да търсят най-добрите възможности за нас. Ходили сме заедно на летни лагери за рехабилитация, на допълнителни занятия, с някои сме били заедно в болницата. Много неща ни свързват и с годините станахме много близки. От тях получавам най-голяма подкрепа, тъй като те разбират болката, която съм преживяла. Винаги са до мен, подкрепят ме, с тях се чувствам най-сигурна, щастлива и спокойна.

Преди теб Мария и Богомил ни разказаха своите истории, но ще те попитаме и теб, защото всеки от вас е преживял по различен начин всичко свързано със своята глухота. Родила си се напълно глуха, как родителите ти са разбрали, че това е така?
Майка ми ми е разказвала, че тя е била сигурна, че не чувам, когато съм била на 3 месеца. Родена съм в Тутракан и лекарите там са я посъветвали да отиде в Столицата за по-сериозна консултация. В моя град това не е било възможно. Родителите ми са пристигнали в София и след като всички изследвания са доказали, че съм абсолютно глуха, те са решили да ми поставят кохлеарен имплантират. Били са принудени да се преместят в София, за да им достъп до всички услуги. Дошли са тук без никаква идея къде ще живеят и какво ще работят. Първоначално при приятели, баща ми започва да си търси работа, а майка ми да се грижи за мен.

Апаратът, с който чуваш се нарича кохлеарен. Едната му част се имплантира вътре в черепа, а другата – отвън. Това е сериозна интервенция. Кога и къде се е извършила твоята операция?
Да, сериозна е. Особено за времето, когато ми е направена. Била съм на 3 години и съм оперирана в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“ в София.

Спомняш ли си кога за първи път започна да чуваш? Сигурно си била много малка и ако нямаш спомени, то родителите ти са ти разказали?
Когато ти поставят импланта, не започваш автоматично да чуваш. Минава известно време и след като зараснат раните от операция се поставя и външния апарат, с който реално трябва да започне чуването и то постепенно. Спомням си първата настройка на апарата ми. Чух ужасен звук, от който се изплаших много. Имах чувството, че ще ми се пръсне главата. Не помня много неща, просто отделни моменти.
Друг спомен е как играех с кукли в къщата на баба ми. Тя ме извика зад гърба по име и аз се обърнах. Тя просто въздъхна и каза „Ох, Слава Богу“. Сега вече разбирам, че явно са ме тествали постоянно до колко и кога чувам.

Кога разбра ясно, че си различна от своите връстници?
Разбрах, когато тръгнах на училище. Забелязах колко по-малко разбирам в сравнение с останалите деца. С майка ми четяхме заедно уроците и тя ми обясняваше смисъла на думите и изобщо смисъла на текста. Често ги забравях след известно време и започвахме отначало. Четем заедно, тя ми разказва какво сме прочели. И така отново и отново. Тогава със сигурност знаех, че съм по-различна.
Вече като малко по-голяма съм питала родителите ми, защо съм родена глуха, а всички в семейството ми са чуващи. Даже съм питала дали нямам някакви прабаби или далечни роднини, които да са глухи…. Е, нямам. Майка ми каза, че просто така се е случило и едва ли някой може да отговори.

Трудно ли ти беше да се справяш в началото, когато тръгна на училище и кои са най-големите трудности, свързани с това да имаш апарат, а не собствен слух?
Не, не ми беше трудно в началото. Рисувахме, пишехме ченгелчета, числа, срички. После ми стана доста по-трудно. Уроците ставаха все по-дълги и трудни за разбиране. Постоянно някой ми помагаше. Баба, която е бивша учителка, също се занимаваше много с мен. Освен това, винаги трябва да нося батерии, а понякога забравям. Няколко пъти ми се случва да ми спре апарат в училище и аз да нямам батерии в себе си. Опитвам се да се ориентирам като чета по устните. Когато свърши часа, моля учителите да ме пуснат, за да отида до вкъщи. Обикновено срещам разбиране, а и аз много внимавам много това да са изключения. В такива моменти се чувствам ужасно.

Когато се срещнахме с всички вас, ти беше единствената, която каза, че би желала да си се родила чуваща. че това би те направило по-щастлива. Стана ни много тъжно за теб. Какъв мислиш, че би бил животът ти ако можеше да чуваш без апарат?
Щях все още да живея в Тутракан. Нямаше да се налага да се местя. Мисля, че щях да имам повече приятели. Щях да се чувствам по-сигурна и щастлива. Тутракан е малък град и хората живеят задружно и сплотено.
Също така ти ни сподели, че част от твоите връстници те игнорират, а на други ставаш обект на подигравки.

Защо може да бъде тормозено едно толкова симпатично момиче като теб?
Да, така е. В училище ме смятат за аутсайдер. Чувствам се като изоставен робот, който е използван за забавление и после е захвърлен. Съучениците ми не разбират какво съм преживяла и смятат че това, което съм постигнала с толкова труд е даже смешно. Имитират ме как говоря. Подиграват ми се, заяждат се с мен. Случвало се дори да ми режат косата или да ме замерват с остатъци от закуски. Казват ми, че съм тъпа и проста, защото не знам достатъчно думи. Например, един от последните пъти ми се подиграваха, че не знам кои са най-актуалните марки за дрехи. Заплашваха ме, че ако разкажа на някого какво се случва в училище, ще стане и по-лошо. Опитвам се да не обръщам внимание и да не показвам, че се разстройвам. Когато не успея и се разплача, ме снимат с камерите на телефоните. Не знам какво правят с тези клипове, сигурно ги използват за да се забавляват. Напоследък даже си нося храна от вкъщи, защото ме е страх да излизам извън класната стая. Опитвам се да остана незабелязана.

Какво чувстваш в такива моменти?
Смазана съм, все едно някой забива нож в гърба и сърцето ми едновременно, и така много пъти. И ужасно ненужна. Това го правят определи мои съученици, но се случва пред всички останали. Сама съм…Изоставено момиче в гора, изгубена….

Вие вече сте големи деца, не можеш ли да обясниш на тези твои съученици, че начинът, по който говориш, не е въпрос на избор, а че е нещо, което си постигнала с много труд, уроци и лишения?
Явно не мога. А и тези, които изглежда го разбират, никога не ме защитават. Остават безмълвни свидетели. Като на театър.

Как реагират учителите ти при тези обстоятелства? А родителите ти?
Учителите ми са добронамерени, но не могат да се справят. След поредният акт на тормоз срещу мен, бяха шокирани, обаче нищо не се промени. Родителите ми опитаха да сменя училището, но тъй като съм с професионална насоченост и съм в края на 11 клас, се оказа, че не е толкова лесно. Подадохме жалба и в полицията. Но и от там също няма резултат. Даже в полицията ме попитаха, дали не смятам, че аз провокирам отношението към мен … Това доста ме обърква, защото всички са единодушни, че това е недопустимо, но по една или друга причина не само, че го правят допустимо и безнаказано, а и ме оставят съвсем сама…

Как реагират родителите на другите деца, на тези, които те обиждат? Не трябва ли те да са тези, които да помогнат на децата си да разберат, че ние, хората, сме различни. И трябва да се опитаме да се разбираме един друг.
Да, имаше среща с родителите на съучениците ми, които най-много ме тормозят, но без резултат. Мисля че, за тях няма никакво значение какво преживявам, така като и за децата им.
Какво трябва да знаем, когато общуваме с хора, които имат кохлеарен апарат. Вие чувате, но все пак има обстоятелства, при които това остава по-трудно за вас. Кои са те? Кога ти е най-трудно?
Трудно ми е, когато се говори тихо. Също ми е трудно да разбирам по-възрастни хора, явно гласът се променя с годините.

Къде и с кого се чувстваш най-добре?
С близките ми приятели се чувствам най-добре. Обичам да прекарваме времето си заедно, да се разхождаме, да ходим на море, да се събираме вкъщи.

Кои са трите неща, които те отличават от твоите връстници?
Не съдя никого, много чувствителна съм и съм безобразен оптимист

Кои са трите неща, които мислят за вас хората, и които са напълно неверни?
Че са безпомощни, тъпи и болни

Какво обичаш да правиш в свободното си време?
Запалена съм по Южнокорейската култура, обичам да слушам кей-поп, да гледам южнокорейски драми. Също така да прекарвам времето си с приятели.

Къде си представяш, че ще бъдеш след 5 години?
Нямам никаква представа къде бих могла да бъда, но искам да се занимавам с южнокорейска култура.

Как би се описал на човек, който не вижда?

Ще му разкажа какво преживявам. Най-страшно е да е тъмно в душата ти. Ще му кажа, че не е сам. Ще взема ръката му, за да ме докосне.

*Една кампания на „Асоциация на родителите на деца с увреден слух“ (www.ardusbg.com) и Интервюто.

източник: interview.to

Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова