Заучена безпомощност е термин създаден от Мартин Селигман и негови колеги. Те са извършили серия експерименти с животни, на които след определен сигнал е подаван електрошок. Част от животните имали възможност да прекратят въздействието чрез определено действие, а при други – опитите за повлияване на ситуацията оставали без резултат.
Проведените наблюдения извеждат тенденцията, че безпомощността не се самопредизвиква от неприятни събития, а от липсата на контрол върху тях.
Подобно на животните, при хората също може да бъде проследена такава закономерност. Ако бъде възприето, че елементите на живота, облекчаващи страданието, не подлежат на контрол се изгражда вярване за безпомощност.
Безпомощността е състояние, породено от липсата на механизми за промяна, в основата на които лежи взаимовръзката между действията и техните последици.
Успешни или неуспешни, правилни или неправилни, действията които са неглижирани, пораждат същата безпомощност, както критикуваните и наказаните, тогава когато не е установена последователност (правила).
Фокусът върху дадена постъпка (която тъй или иначе вече е извършена, т.е. действието е приключило) не изяснява цялостната ситуация. Освен оценка (положителна или отрицателна) реакциите притежават модели (варианти), а действията – последствия. Колкото по-малък е броят на моделите (при тревожност, несигурност, непознаване на разнообразен ролеви репертоар), толкова по-вероятно е застиването в безпомощност.
Възможностите за контрол над външната среда произтичат от обратната връзка – тя от своя страна губи стойността си, ако не е своевременна и конкретна: несправянето с една задача не означава, че неуспехът е цялостна характеристика на личността.
Увереността произтича от утвърждаването през направен информиран избор и познаването на следствията от този избор. Когато това право бъде изземвано от родители „в името на доброто“ на децата, от ръководители „в името на постиженията и израстването“ на подчинените им, от властимащите „в името на спокойствието“ на овластилите ги, а първите не разграничават свързаността от зависимостта и персоналната свобода от обезличаващата слободия, то логичен (макар и оставащ необясним за тях) е безгласният отговор, от страна на вторите, под формата на заучена безпомощност.
Изискването за автономна отговорност е автентично, само ако е „отгледано“ в контекста на ясно структурирани правила и неотменни последици.
Изготвил: Анна Ройдева – психолог, докторант по „Социална психология“