Марина, която вече не крие нищо с косата си

Copyright: Mariana Petrova - mamuri

Марина Андровска отваря папката с рисунките си и всички притаяваме дъх. Те са доста зрели за възрастта ѝ, мислим си, но когато след малко  отмята тежката коса от лицето си, и се заглеждаме в сериозните ѝ дълбоки очи, разбираме, че самата тя е пораснала малко по-рано. Иначе е на 19 години и учи в Националната гимназия по приложни изкуства „Свети Лука“. Срещаме я във връзка с проекта „Не чувам, но съм тук и имам какво да кажа“* На въпросите ни отговаря като голям човек, но това вече го очакваме. Предполага, че ако можеше да чува като всички нас, най-вероятно щеше да е „кифла“. Няма да издаваме повече от отговорите ѝ, защото няма да го направим по-добре от самата нея.

Интервюто представя Марина Андровска. 

 

Здравей, Марина! Преди малко ни се представи официално. Сега, кажи ни как би се определила с три думи?

Сериозна, талантлива и амбициозна.

Как мислиш, кое е найсилното ти качество?

Постоянство и упоритост. Знам, че за да поема контрола над собственото си щастие, всеки ден трябва да вървя стъпка по стъпка към целта си. По този път срещам и всички онези ситуации и хора, които ми помагат да се реализирам. Упоритостта ми ме кара да се чувствам пълноценна, дори и само ако знам, че съм се осмелила да тръгна към сбъдването на най-смелите ми мечти.

Ако можеш да промениш едно нещо в себе си, какво би било то?

Може би само отношението си към хората. Мисля, че съм прекалено затворена в себе си. За мен това е съвсем естествено, тъй като често ми се случва след като хората разберат за проблема ми, разговорът ни да стане труден за поддържане. И в крайна сметка те си правят заключение, че няма никакъв смисъл да се занимават с мен и ме изоставят. А реално не всички са такива, всеки човек понякога попада на неподходящи хора.

Участва в кампаниятаНе чувам, но съм тук и имам какво да кажа” – кампания за деца, които са се родили глухи. Каква е твоята история? Как и кога са разбрали родителите ти, че не чуваш?

Родена съм чуваща, но при поставянето на ваксина при извънреден прием съм загубила слуха си. Родителите ми са забелязали промяната на около 1-годишна възраст, когато съм престанала да проявявам обичайния си интерес към музиката, детски филмчета, влизане на хора в стаята… Спряла съм да се обръщам и на името си. Използването на обичайната бебешка сричка „ми-ми“ вече е изгубила звук и съм започнала само да мърдам устни. Тогава родителите ми са ме довели в София, където при скрининга се е оказало, че нямам никакъв остатъчен слух, т.е. съм практически глуха.

Кога си започнала да чуваш първите звуци? Спомняш ли си нещо от тези моменти?

Много ми се иска да си спомня първия път, когато са ми сложили апарат, но нямам никакъв спомен. Сякаш винаги съм чувала както сега, без да има преди и след.

Кога осъзна, че си поразлична от другите деца?

В училище. Първоначално си мислех, че ще е много вълнуващо и наистина беше така. Със съучениците ми се забавлявахме много, боричкахме се за дреболии. Малките деца винаги са носели големи сърца и не им е пукало какви са другите. Винаги се опитваха да ме включат в игрите си. Но имаше моменти, в които не разбирах какво казват, докато си бъбреха за какви ли не детски работи. И започнах да ставам все по-мълчалива.

Кога ти е било найтрудно заради това?

Още от училище винаги съм срещала трудности в общуването си, които продължават и до днес. Имаше моменти, в които излизах с чуващи приятели. Обаче с течение на времето, колкото по-големи ставахме, толкова повече не ме харесваха. Не ме смятаха за готина приятелка. Случвало се е да ми задават въпроси за неща, които само аз не съм разбрала, от което, разбира се, се чувствах неудобно. Но това едва ли е толкова важно. В крайна сметка единственото, което си струва, е да сбъдна мечтите си. Всички за това се борим и се сблъскваме с ежедневни трудности. Всеки човек има мисия. Моята е да се справя с глухотата. Вярвам, че ще успея!

Сподели ни, че се е случвало да ти се подиграват заради кохлеарния апарат, посредством който чуваш и при заглеждане може да бъде забелязан в ухото ти. Разкажи ни за това!

За пръв път ми се случи преди 11 години. Бях доста малка, втори клас. Не знам как стана, но си загубих апарата в училище. Изпаднах в паника и признах пред всички, че нищо не чувам. Децата, тъй като не са били предупредени за увреждането ми, започнаха да се смеят. Приели са го като шега… Още си спомням как учителката ни строго им се скара и им нареди да ми се извинят един по един. Ужасно беше, но не ги обвинявам. След това намерих апарата си в общия ни дрешник. Междувременно всички бяха затихнали и ме гледаха втренчено заради това „нещо“, което ми се вижда на ухото…

Имаш страхотна дълга коса. Понякога използваш ли я за прикритие на апарата?

Всъщност и да беше къса, пак щеше да си е същото. Вече не ме е срам да си показвам апарата. Напротив, гордея се с факта, че го нося, защото без него нямаше да чувам и говоря толкова правилно. Харесвам си косата дълга.

От разговорите с всички вас, като че ли найболезнено, найтежко нещата се случват със Сияна. Как се чувстваш, когато тя ви споделя всичките си проблеми със своите съученици?

Съчувствам й. Това е нещо, с което всеки от нас се е сблъсквал. Важно е да превъзмогнем и преодолеем страховете си, доколко е във възможностите ни.

Какво би искала да кажеш на тези съученици?

Нищо не бих им казала. Не си струва да губя време да убеждавам някого за толкова естествени и чисто човешки неща. В крайна сметка единственото, което ще постигна, е поредното съжаление, съчувствие и крайно неискрено отношение. Всеки има свой път, нека го следва.

Ти се занимаваш с рисуване. Видяхме рисунките ти, наистина имаш талант. Как се рисува полеснос апаратче на ухото или в пълна тишина (когато си го махнеш)?

Ако трябва да бъда честна, предпочитам с апарата. Обичам да слушам музика и да рисувам едновременно. Носи ми  удоволствие и усещане за концентрация към това, което винаги съм обичала.

Питам всички, ще попитам и тебмислила ли си какво би било ако си се родила чуваща?

Във видеото казах, че ако бях чуваща, сигурно щях да бъда „кифла“. Предполагам, че щях да бъда онази, готината приятелка. Може би също щях да се снимам пред огледалото и вероятно да правя всичко възможно да привличам погледи, а когато ме погледнат, да си придавам недостъпен вид. Истината е, че не бих могла да знам какво щеше да бъде ако бях чуваща. Може би щях да водя някаква друга житейска битка, нямаше да намеря сегашните си истински приятели, с които имам обща съдба. А и майка ми нямаше да посвети живота си на това да помага на хора със слухови проблеми. Нали знаете, обичайно хората носят в себе си светла и тъмна страна. Аз вярвам, че глухотата ми помага да намеря светлия път и да покажа най-доброто, на което съм способна.

Налага ли се да обясняваш на хората, които срещаш за първи път, неща, свързани с теб, с начина, по който чуваш, с апаратчето, което имаш? Какво им казваш?

Зависи. Ако съм с някого, с когото тъкмо сме се запознали, обаче сме се озовали в шумна среда и се налага да ми повтаря по няколко пъти това, което казва, тогава е задължително. Така няма опасност от недоразумения. Нормално е и не е толкова страшно. Проблемът идва, когато хората започнат да ме съжаляват и да се стараят да бъдат снизходително мили. Всъщност ние сме като всички и останалите трябва да бъдат естествени.

Какво найчесто те питат?

Много често ми задават въпроси подобни на това какво е да съм без апарат, чувам ли нещо изобщо, какво е чувството да го нося постоянно… Понякога е дразнещо, когато се интересуват само от това и не смеят да повдигат други теми за разговор.

Какво би ни посъветвала при общуването с хора като вас? Какво и кога ви е потрудно да разбирате?

За да водим по-лесен и приятен разговор, първо трябва всички да са наясно със ситуацията – не чувам като останалите, а много по-различно. Не винаги мога да схвана всичко, което ми се казва. Отчетливият, ясен тон и визуализиране на събеседника е достатъчно, за да разбирам. Няма наръчник, рецепта или предписание за общуване с глух човек. Просто спрете да изпадате в неловко мълчание, бъдете добри, бъдете себе си!

*Една кампания на „Асоциация на родителите на деца с увреден слух“ (www.ardusbg.com) и Интервюто.

източник: interview.to

Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова