Стигмата е явление, което в различни степени се открива във всички общества и култури. Тя е белег, конструиран на базата на категоризации и предразсъдъци.
В ранната гръцка култура стигмата е телесен знак, поставян чрез изрязване и изгаряне с цел отхвърляне. С настъпване на християнството терминът се разгръща в контекста на религиозна алюзия за „белег от Бога“ или телесни знаци, следствие от физическо заболяване.
Съвременният прочит на понятието очертава взаимоотношенията между общоприетото и отличителното от условната норма.
Според Ървинг Гофман терминът „стигма” има двойна перспектива:
-
- Стигматизираният индивид допуска, че неговата различност вече е известна и нейното място е очевидно.
- Личността предполага, че отличителната особеност не е известна нито на присъстващите, нито за непосредствено възприемане.
Отделният стигматизиран човек може да има опит и с двете ситуации. Най-общо стигмата се разделя на три вида:
-
- Ненавист към физическите различия.
- Недостатъци от индивидуален характер, които се възприемат като слабоволие, доминиращи или противоестествени страсти, коварни или ригидни убеждения, непочтеност, които се извеждат по подразбиране, когато има документирано психично разстройство, лишаване от свобода, пристрастяване, алкохолизъм, хомосексуализъм, безработица, опити за самоубийство, радикално политическо поведение.
- Родова стигма по признак раса, националност, религия, която се предава чрез родословието и еднакво засяга всички членове на семейството.
Във всичките варианти на стигмата, включително това, което гърците са имали предвид, се откриват едни и същи характеристики: индивид, притежаващ отличителна/характерна черта, която се натрапва на вниманието и изключва/елиминира другите качества, които имат влияние върху останалите. Той притежава стигма – отлика от очакваното.
Нагласите, които лицата в норма (тези, които не се отличават негативно от конкретните очаквания) имат към човек със стигма и действията, които предприемат по отношение на него, са известни като социално желателно поведение.
Стигмата, идеологията, се изгражда, за да обясни малоценността и отчете „опасността“, която символизира, рационализирайки понякога враждебността, основаваща се на други различия, като например социалната класа.
Специфични стигматизиращи термини се използват в ежедневната комуникация метафорично и образно, без замисляне за първоначалното им значение. Думата „идиот“, употребявана като шега или обида, преди няколко десетилетия е била степен на умствената изостаналост (дебил, имбецил, идиот).
Лицата, които не са под стигма са склонни да приписват широк диапазон от несъвършенства на основата на първоначалното впечатление, а в същото време някои привличащи, но желани атрибути, често биват приписвани на свръхестествени явления като „шесто чувство“.
При някои хора може да има колебание, когато докосват или насочват незрящ, докато за други невъзможността да се вижда може да бъде сведена до гещалт на увреждането (обобщена представа), и това да ги кара, например, да повишават тон към незрящия сякаш е глух или да се опитват да го вдигнат все едно е с двигателни ограничения или липсващи крайници; да приемат нечуващия човек като ням и др. Могат да имат цяла поредица от убеждения, уповаващи се на стереотипи.
„Присъствието“ на норма е вероятно да подсили разделението между желаното и реалното себевъзприемане, но е факт, че ненавистта и накърняването на самия себе си, също могат да възникнат и когато човек е сам срещу огледалото:
„Когато най-сетне станах и отново се научих да ходя, застанах пред голямо огледало, за да погледна себе си. Не исках никой да знае как се почувствах, когато се погледнах за първи път. Нямаше никакъв шум, никаква врява, не започнах да викам яростно, когато се видях. Просто се почувствах вцепенен. Този човек в огледалото не може да съм аз. Вътрешно се чувствах здрав, щастлив човек – не като този в огледалото! Все пак, когато обърнах лицето си към огледалото, очите ми гледаха назад, изпълнени със срам не плачех, не издавах никакъв звук, беше невъзможно да говоря с който и да било, и объркването и паниката на моето откритие бяха заключени вътре в мен и аз останах така много дълго време изправен пред себе си. Отново и отново забравях какво виждам в огледалото. То не можеше да проникне във вътрешността на ума ми и да стане неразделна част от мен. Чувствах се така сякаш няма нищо общо с мен, това беше само маскировка. Но това не е маска, която се поставя доброволно на лицето и която има за цел да обърка останалите относно идентичността ми. Тази дегизировка ми бе наложена без моето съгласие и знание, като в приказките, аз бях объркан от собствената си идентичност. Погледнах в огледалото и бях поразен, защото не разпознавах себе си. На мястото, на което стоях главозамаян, аз виждах един непознат, една малка, жалка, отвратителна фигура и докато се взирах в нея болезнено почервенях от срам. Беше там, беше реално. Всяка една от тези срещи беше като удар по главата. Всеки път се чувствах глупаво и безсмислено, докато бавно и упорито моята устойчива илюзия за добро физическо състояние и лична красота отново ме обхвана целия и забравих реалността, за която съм уязвим и неподготвен“.
Централната характеристика на житейската ситуация на стигматизираните индивиди често и неясно се нарича „приемане“.
Какво препятства това приемане?
Данни от изследвания, в разглежданата област, показват, че не прекият контакт, а предразсъдъчните влияния са задействащ механизъм на нетърпимостта. Стигмата произлиза от универсалната мотивация за избягване на опасността, пораждаща преувеличено възприемане на отличаващите характеристики.
В първобитните времена, основните задачи на мъжете са били обвързани с ловуване, изграждане на подслон и защита от хищници. Физическите ограничения нарушавали съотношението „допринасям-консумирам“ и снижавали племенната ефективност. Нормата за взаимност е дълбоко вкоренена. Макар в съвремието тя да се сблъсква с развитието на цивилизацията и културата, тази битка често пъти бива спечелена от първично заложеното.
Символичната или субективната заплаха, бива трансформирана в зачеркване и отхвърляне – резултат, по-скоро от собствената невъзможност за търсене алтернативите на изградената вече представа за цялостност и пълноценност, отколкото от видимото, отвъд условните граници на ефективното жизнеутвърждаване.
Източници:
Градев Д. (2010). Стигма и личностова биография. Изток-запад. София.
Джонев С. (1996). Социална психология – том 2. Софи-Р. София.
GoffmanE.(1963)Stigma: Notes on the Management of Spoiled Identity
Изготвил: Анна Ройдева – психолог, докторант по Социална психология