Емил, който винаги намира начин

Обикновени деца с необикновен слух . Интервю

Проект „Обикновени деца с необикновен слух“ се осъществява от Сдружение „Асоциация на родителите на деца с увреден слух“ (www.ardusbg.com) с финансовата подкрепа на Агенция за хората с увреждания.

източник: www.interview.to

Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

„В общуването с глухи не трябва да се говори по-високо, по скоро да говорят по-бавно и да се говори лице в лице. Ако видиш, че не става, измисли други думички, говори по-ясно или ми покажи какво искаш, в краен случай ми напиши, няма начин да не се разберем.“

С него се срещаме няколко дни преди бала му. С единия крак в детството, с другия – в света на възрастните, той изглежда готов да направи стъпка напред. Признава, че въпреки кохлеарните си апарати, понякога трудно разбира, когато му говорят. Твърди обаче, че като има желание, винаги се намира начин. Затова преди мислено да му лиснем вода на вратата преди голямото му пътешествие на пораснал човек, му зададохме писмено няколко кратки въпроса.

Интервюто представя Емил Никифоров като част от кампанията „Обикновени деца с необикновен слух.

Тази година си абитуриент. С какво ще запомниш годините в гимназията?

Годините в гимназията ще запомня с приятелствата, учителите и многото предизвикателства, които бяха пред нас. Спомням си, че веднъж в детската градина едно от децата ми беше хвърлило импланта зад оградата. Госпожата ужасно се притесни, извика мама, събраха се и други родители, всички обикаляха и търсеха. Накрая го намери мама, имаше вятър, който беше затрупал импланта с листа, добре, че никой не го настъпи.

Бях много щуро дете – тичах, скачах, висях от дърветата, спирах само да спя.

Ти си с имплантирани кохлеарни апарати. Може би заради това ти е било трудно в началното училище. Кои са били най-трудните ти моменти?

Не си спомням дали ми е било трудно, може би в началото, когато говорих малко и разбирах малко, но правех много лудории и имах приятели, които имаха търпението да ми повтарят или говорят по-бавно. Но като цяло се разбирахме почти само с поглед.

Тормозили ли са те съучениците ти в училище във връзка с това?

He. Ho имаше една госпожа, която определено не ме харесваше, и въобще не се стараеше да го скрие. Не зная с какво я дразнех.

Какво би им казал сега, когато вече си голям?

Бих посъветвал да са по-търпеливи и емпатични. Ние, хората с някакво увреждане, независимо какво е, не сме искали да се родим така. Станало е, опитваме се да го превъзмогнем, ако не ни помагате, не ни пречете. Ако не ни харесвате, не общувайте с нас.

Към кого си се обръщал тогава, с кого си споделял?

Ако е имало някакъв проблем, съм се обръщал към мама, тате или към брат ми. И от тримата съм се учил много, те са прекрасни хора. Това, което знам, го знам от тях. Обичам ги безкрайно много.

Какво ти е най-трудно при общуването с другите?

Аз не се изразявам много добре и не винаги ме разбират, но се старая. Винаги намираме начини.

Какво би посъветвал чуващите хора при общуването с деца и хора като вас – с апарати? Трябва ли да говорим по-високо, или по-бавно ?

В общуването с глухи не трябва да се говори по-високо, по скоро да говорят по-бавно и да се говори лице в лице. Ако видиш, че не става, измисли други думички, говори по-ясно или ми покажи какво искаш, в краен случай ми напиши, няма начин да не се разберем.

Къде и кога се чувстваш най-добре?

Най-добре се чувствам с приятелите и семейството ми. Имаме куче и котка, имам фотоапарат, имам компютър, имаме голям двор, в който мога и да се усамотя. Много обичам да карам ATV, но умно.

Каква е твоята супер сила?

Моята супер сила е в търпението и постоянството ми. Тъй като на мен много са ми помагали, гледам да помагам на когото с каквото мога. Може би не винаги успявам, но вярвам, че трябва да си помагаме.

От какво те е страх?

Не ме е страх. Ако нещо ще става, то ще стане и без друго. Ако ме е страх, така само ще си навредя и няма да успея да направя каквото трябва.

Коя е любимата ти дума?

Любимата ми дума е „мога“. Човек трябва винаги да опитва и да мисли, че ще успее.

Как се виждаш след 10 години?

След 10 години се виждам като интериорен дизайнер със собствен бизнес. В момента две от стаите в новата ни къща са по мое предложение. Така ще завършим цикъла на семейството – проектиране, изпълнение и обзавеждане.