Венци – момче като всички останали или …?

Обикновени деца с необикновен слух . Интервю

Проект „Обикновени деца с необикновен слух“ се осъществява от Сдружение „Асоциация на родителите на деца с увреден слух“ (www.ardusbg.com) с финансовата подкрепа на Агенция за хората с увреждания.

източник: www.interview.to

Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

„Мама ми е разказвала, че ми е говорила до безкрай. Всяко нещо се оречевявало, няма „бау-бау“, има „куче“, има“ хайде да прострем, дай ми жълтата щипка, не, това е зелената, дай ми жълтата“ до безкрай. Аз само съм гледал и слушал, и един ден, прибирайки се от разходка, тя е казала „о, забравили сме пантофките в спалнята, трябва да отидем да ги вземем“, и аз съм отишъл и съм ги донесъл … Тя казва, че е избухнала в такъв плач, че най-накрая има обратна връзка от мен, че се е наложило да я прегърна, защото съм се притеснил какво става …“

Венци е ученик в НГДЕК и по нищо не личи, че някога е бил по-различен от останалите деца. Сега единственото, което го отличава, са апаратчетата зад ушите му, които ще видите, само ако се загледате по-внимателно. „Както на някои хора им трябват очила, за да виждат, така не мен ми трябват тези апаратчета, за да чувам.“ Той се е родил напълно глух и още като малък е подложен на операция за поставяне на кохлеарни апарати.

Интервюто представя Венцислав Велев като част от кампанията „Обикновени деца с необикновен слух.“

В представянето си си писал, че по нищо не се отличаваш от връстниците си. Аз бих потвърдила, ако не знаех, че за разлика от тях, си преминал през нелеко изпитание, за да можеш да чуваш. Родил си се напълно глух и имаш имплантирани два кохлеарни импланта – единият е сложен, когато си бил на 1 година, а другия – почти на 4 години. Спомняш ли си нещо от този период?

От самата интервенция имам един спомен – как отиваме към ВМА за втората операция. Не си спомням обаче дали знаех за какво отивам. Помня, че баща ми се караше със собственика на паркинга. Иначе почти нямам спомени за този период.

Мама ми е разказвала, че ми е говорила до безкрай. Всяко нещо се оречевявало, няма „бау-бау“, има „куче“, има“ хайде да прострем, дай ми жълтата щипка, не, това е зелената, дай ми жълтата“ до безкрай. Аз само съм гледал и слушал, и един ден, прибирайки се от разходка, тя е казала „о, забравили сме пантофките в спалнята, трябва да отидем да ги вземем“, и аз съм отишъл и съм ги донесъл… Тя казва, че е избухнала в такъв плач, че най-накрая има обратна връзка от мен, че се е наложило да я прегърна, защото съм се притеснил какво става… “ Живели сме в Плевен, но семейството ми се премества в София, за да могат да ме водят в Центъра за ранна рехабилитация на слуха и говора. Там всъщност са се зародили истинските ми приятелства, някои от които поддържам и днес.

Родителите ти трябва да притежават някаква супер сила, за да могат да преминат през това, което се случва с детето им. Разказвали ли са ти как са открили, че не чуваш, какво са си мислили, как са взели решението за имплантиране?

Разказвали са ми – личната ми лекарка д-р Атанасова е открила на контролния ми преглед на тримесечна възраст, че подрънквайки с ключове край ушите ми, аз не съм реагирал, и така са разбрали. Първо са опитали със слухови апарати, които не са дали резултат. Разказвали са ми, че по онова време, 2006 година, почти е нямало информация на български, и те са търсили материали на английски, които са си превеждали. По онова време основната информация се е обменяла в Бг Мамма, мама и досега пази сантимент към този форум.

Прокарвали са сами пътища, на моменти даже коловози. Не са имали право на избор за модел имплант, но може би така е било по-добре. Не са се колебали за секунда за операциите. Били са сигурни, че трябва да направят имплантацията, пък каквото стане. Имплантацията ми е минала добре, първата половин година настройките са били много бавни, щадящи, докато в един момент не са ги уцелили. И бам – от тогава не съм млъквал.

Случвало ли се е да те третират различно заради кохлеарните ти импланти?

Мама ми е разказвала, че съм обяснявал на хората в метрото какво е това на ушите ми. Няма „не искам“ – ще ми чуеш историята (смее се). Иначе тя още на първата родителска среща в училище е обяснила какъв съм, и че съм като другите – нито трябва да бъда пренебрегнат, нито да ме носят на ръце. Може би само трябва да ме пазят по физическо. После, в тийн периода, много мразех да срещна нечий поглед насочен към апаратите ми, искаше ми се да ида да фрасна въпросния гледащ. Не ми беше приятно, но превъзмогнах този период. Никога не ми се е случвало да ме третират различно, нито съм бил тормозен заради апаратчетата. Това е едно от нещата, за които съм най-благодарен.

В кой етап от процеса на запознанство казваш, че чуваш с импланти? Или пък не казваш?

Няма нужда да им казвам – имам къса коса и имнлантите веднага се забелязват. Но се е случвало, когато се запозная с някого, в някоя част на разговора да попита „А какво е това на ушите ти?“. Аз отговарям веднага, изчерпателно, тъкмо и те научават нещо ново. То обяснението е лесно, както човек има очила, за да вижда, аз така имам машинки за да чувам. Случвало се е обаче и никога да не стане въпрос за имплантите – запознаваме се и оттам нататък започва веселбата, нищо друго няма значение.

Ти общуваш лесно с хората, но има деца с кохлеарни импланти, на които им е по-трудно. Какво би посъветвал нас, чуващите хора, при общуване с тях?

Да сте толерантни. Да внимавате как говорите, ако е възможно, да се съобразявате с човека отсреща, да повтаряте и да изговаряте думите отчетливо, за да могат да четат но устните ви.

Мислел ли си си, какво щеше да е, ако се беше родил като повечето хора – чуващ? Щеше ли да си различен?

Мислил съм си го много пъти. Нямаше да имам толкова много приятели. Някои от най-добрите ми приятели са именно глухи.

Ако можеше да промениш нещо в себе си, какво щеше да е то?

Щяха да са други физически черти, но не и глухотата. Нея не бих я махнал, защото тя е част от мен, по някакъв начин ме прави по-различен. Прави ме „цял“. Не бих се разделил с нея и по чисто физически причини – ако не искаш да слушаш някого или нещо, махаш апаратчето и готово – мир.

Коя е любимата ти дума?

Любимата ми дума е „синевина“, или както се среща днес, „синева“. Срещнах я в романа „Тютюн“.

А любимата ти музика?

Любимата ми музика е тази на „Iron Maiden“. Но слушам и рап – примерно Dr. Dre.

Имаш ли страхове?

Имам, нали съм човек ? Най-големият ми страх е от кучета.

Какво е тишината за теб? Пълната тишина?

Един вид оставане със себе си, бягство от реалността. Ако ти искаш да си починеш, се затваряш в стая, пускаш щори, затъмняваш, и пак не успяваш да избягаш напълно. Аз отлепвам магнитите и оставам буквално абсолютно сам. Затварям си очите и ме няма. Така заспивам и много по-лесно. Виж, не мога да кажа, че се събуждам лесно – някой трябва да ми сложи машинката, не реагирам на вибрации.

Как си се представяш след 10 години?

Представям си се като успешен археолог в Египет.

Ако можеше да изкрещиш нещо толкова силно, че да те чуе целия свят, какво щеше да е то?

Излизайте повече навън – общувайте, веселете се, живейте! Смейте се!